Прибои, етери – и междуметия,
ритмични тласъци – отскоци, пръски,
лъчи скосени със безцветни пръсти,
от миг във миг вселени седмоцветия...

Стоя зад теб, обгърнал твойта талия –
на пясъчен часовник ми приличаш.
Опесъчените ти сетива се стичат
направо в седмоцветните овали –
във тази кратка плът, която странства
през морските пулсации в небето
(сега и тук, сега и тук, където
живеят само точки без пространство).
Прибоят е наивен Ботичели –
платната му, от пяната отнети,
опънати са върху наште ретини
и търсят вечната дъга (къде ли?);
дори измислят нейната обратна
полуокръжност – нещо като мида,
като потънал зрак от Атлантида
(в наивността е пълно със загатнатост).

Стоя зад теб. Зад мен залязва Варна –
трепти от алено до аметистово.
Щях да ти кажа, ако беше истина –
щях да я пипна, ако беше вярна.

2008