Харесвам този уплах у предметите
(особено, когато ги премествам) –
от тях започва да навява етер
(по-скоро – склонност към взаимно смесване),
започват да не вярват на строежа си,
добавят към стила си резки сили
(макар че външно някак са разнежени),
но всъщност са абстрактни и безмилостни...

Едно момиче кара колелото си
(върти си кръгчета и зяпа скучно),
бедрата му повтарят благозвучно
как е разклонен стволът на дървото,
как е измислен лостът във машината
(и въобще – предвечните устройства)...
Умнико, казвам си, това е кино,
заснето с най-изящната несвойственост
и с всичко най-безстилно във изкуството
(момичето не си и дава сметка
за химията в бедрените мускули).
Момичето е кошничка със етер.
Бедрата му сънуват, че са клони,
сънуват, че са лостове машинни
(движенията имат тази склонност
да спят в предметите като невинност).

2008