Започнал си да ядеш със мозък,
да се любиш със гласни струни,
да обдишваш дробовете си с остроумие,
да се чувстваш жив само в позата си.
Нощем гониш навън душата си,
разиграваш й, легнал, сънища –
ами ако някъде се препъне
и не се върне! Достраша ли те?
Огледалничиш, преобръщаш се,
преобличаш мускулите си наопаки –
все едно сам да си похлопаш
и сам да посрещнеш завръщането си.
Колко сладко е в твоя мозък –
как опитваш вкуса на слятост
между кръвта ти и цветята,
между мускулите ти и розовото,
през което трепти зората.
Подозирам защо го правиш –
искаш някак си да се прославиш –
както март се прославя в стеблата,
а пък те се прославят в растежа,
по-нататък – във Слънцето, в космоса...
Прекалено е – следва Господ,
а след Него – онази нежност,
във която Той Сам Се люби.
Стига... Днес мойта смърт те видяла
как пренасяш на гръб тялото си
и ми каза: „Красиво погубване!”

2007