Посрещни ми гласа откъм покрива –
затвори си прозорците, шумно е.
И не вмъквай в гласа си думите ми
като сняг, който пада на мокро,
като ехо в скалисти хълмове,
като тътен във градски подлез.
Как ти хрумна (пък и старомодно е)
да ме наричаш безмълвие?
Този слог ти го дадох за поза –
нещо като гръбначна струна,
за да стои вертикално мозъкът ти
като на вълк при пълнолуние.
Не разказвай казаното от мене,
този свят не е наша раздумка,
инак всяко твое продумване
би било прерязване на вена.
И те моля така не опитвай
да ме носиш върху устните си –
много висше е това изкуство
да целува човек молитвата си.
Да не бе прекалено библейско,
бих попитал (като странен гостенин)
кой приживе вижда костите си?...
Останалото е фарисейство.

2007