Тази сграда е най-изговорената геометрия –
с толкоз думи е казан обемът на стаите й.
В полумрака на коридорите й звучат разкаяно
отсечки от залези, фрагменти от метрики.
Тази сграда ме кара да преподреждам ритъма –
във двора й вечер се връщат славеи,
мислят на глас – пространството се забавя,
а времето просто се сплесква на пита.
А когато през двора й прехождат кучета
и мълчат с настървяващо се многогласие,
тази сграда избира мига, изкрясква им
и светът се разпада на лаещи случки.
Най-далечно отеква преповтореното от тишината.
Тишината прелива по ръба на перспективата –
стените на сградата се стичат, обливат я,
като чаша обърната, но неотлята,
като купел, захлупен под звездния купел
(все пак звездите не падат в локвите,
а и сградата не е в Амстердам, нито в Стокхолм –
само там фасадите гледат пречупено).
Тази сграда ме кара да стоя изправен –
дотолкова изкусно преповтаря тялото ми,
че се чувствам вграден в нея изцяло,
висок до покрива й, почти богоравен –
въобще се чувствам напуснал мозъка си,
всеприсъстващ в крайниците си, всепричастен
(не знам по-трудно от това щастие –
позиращият винаги е по-малък от позата).

Всяка дума за сградата е красиво невярна.
Впрочем влизам в нея, за да се любя с хора –
особено по вертикалите на асансьорите й...
Тази сграда е някъде в края на Варна.


2007