Все по-често във смъртта си влизам
(в настоящето на боговете) –
там е нощ, звездите са наблизо
и с предишните ми мисли светят.
И макар че бързам да изляза
и във този бял свят да се върна,
вече все по-често забелязвам
във звездите жест да ме прегърнат,
с ритуален сън да ме опашат,
взет от Орионовия пояс.
Аз, признавам, малко съм уплашен,
въпреки че мислите са мои,
въпреки че мой е и моралът,
с който фантазирам битието.
Страшно е да скиташ оголяло,
а плътта ти изотвън да свети
и където ларинксът е падал
и изтръпвал („Колко си красива!”),
да е космос, примерно – Плеяди...
Страшно е, все пак, да се разсмиваш,
вместо с устни, с междугалактичност
(между Млечен път и Андромеда),
въпреки че, от земята гледан,
този смях е къс и неприличен...

Малко ме е страх и от лиризма,
въобще – от ангела в езика.
Сигурен съм, че когато влизам,
първо той с очи ще ме повика,
ще понечи да ми каже нещо,
но ще чувам свои словореди –
мислени в геометрични вещи,
а живени в аз, буки и веди...

Из „Помежду”, 2007