Мислиш, че думите в говора просто са някакъв къс дъх.
Или че в птичия грак има граница метафизична.
Вятърът (този наточен с изящни абстракции въздух),
който разрязва небесния череп, нима не прилича
с нищо на твоята смътна представа за ангелска девственост?
Мислиш, че истина, път и живот са събрани във аз съм,
както във морската пяна – вода, въздух и слънчев блясък.
Но запомни: аз съм Господ на твоята тъжна тъждественост.
Някога водех отвлечени, нощни, съзвездни животи,
кажех ли съм, се разпадах (твърдяхте, че Бог е познание).
Днес съм отседнал във вашите слънчеви възли, работя –
кажа ли съм, изговарям кръвта ви (приличам на рана).

Ето сега ще издъхнеш и просто ще станеш на дума
(всъщност минавах да чуя какво ще речеш със смъртта си) –
трудно е да изговориш смъртта си и кратко, и умно;
още по-трудно е да я направиш на текст в паметта си.

Свърши се. Някакви пипат трупа ти и нещо показват.
Виж се, приличаш на въздух, пренесен от въздух във въздух.
Можеш отново да мислиш. Но всичко мислимо е разговор
с думи, които опитват от въздуха възли да връзват.

Из „Помежду”, 2007