Гледам небосводното си теме
(всички светове ли са сферични?):
не добавяш нищо, не отнемаш –
също като в чистата лиричност.

Даже топлината на пчелите
(сънният прашец по близалцата),
пяната, замрежила скалите
(на морето фосфорната святост),
въздухът, когато се завихря
(птиците, които го навяват),
улеите в женската обвивка
(тайната, в която продължават),
тайнството в кръвта ми и в Граала
(ларинксът, езикът неподкупен),
даже галактичните спирали
(патосът на черните им дупки),
всичките проекции и мерки
(ангелите даже йерархични) –
всичко е в сферичния ми череп.

Черепът е сфера на лиричност –
нещо като форма капковидна –
заран, в изпаренията здрачни,
молеща поне да я повдигнат,
луда-полудяла от прозрачност.

Черепът и капката са братя –
трябва да ги върна при баща им.
С тебе ли, лиричност, да ги пратя?
Само че ми трябва помощта ти –
много малка помощ – хем отвътре
седмоцветно да ме озвучаваш,
хем със нещо като хрип предсмъртен
да повдигаш тона ми с октава,
тоест да добавяш в мен епичност
(лирика плюс доза прекомерност)...

Боже, капко хелиоцентрична,
брат Ти мисли вътре в моя череп.

Из „Помежду”, 2007