Особняко, какво си застанал в телесния излаз –
всички жестове са геометрия на съня,
ръкомахаш и ходиш като дърво в мараня –
танц в оптична призма.
Да, и танцът е воля (макар да се храни с прозрачност),
но не питам къде преживяваш прозрачността –
все едно снегопадът вън да е мускул в пета
на ангел, който крачи;
все едно да е семе, с което сега те оплождат
слабините на някакъв небосводест отец.
Особняко, стоиш върху страшния ръбец
на своето можене.
Ако хлътнеш навътре (дори по-навътре от егото),
би ти хрумнало, че мисленето е снегопад –
този сняг, особняко, по-преди е бил лад
в танц на лятна жега.
А това по-преди е измислено много по-после,
вероятно със цел да се случи невъзможността –
сякаш син вика в гроба на своя баща:
„Раздвижете се, кости!”
Затова, особняко, танцувай, излизай на воля –
току-виж си ме зърнал в оптичното вещество...
Пошегувах се. Някога бях дърво –
днес съм царството твое.
Из „Помежду”, 2007
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|