Станал си прозирен – смътно осезаем,
даже на хорaта няма те в неделя.
Правиш се на вятър – с лъх неподражаем
въздуха тълкуваш – с птици не споделяш.
Някак по привичка знамената вееш
(вярвам, не очакваш пак да се разплача).
Ти ли отпечатваш образа на Змея
в мрежестите мисли, в мозъчните знаци?
Змеят ме задиря (пряко, не преносно) –
точи се в кръвта ми, плува опашато.
Можеш ли да скочиш право във душата?
Искам да се случа в меча ти двуостър –
Аз да е отляво, Съм да е отдясно,
сам да се пронижа в коня на сърцето –
змейските ездачи смъртно да засветят,
смъртно да познаят колко си прекрасен...

Нещо не разбирам: твои „ученици”
казват, че си призрак, шепнещ на водачи...
Ето ти акорд от мои неудачи,
за да композираш нова ръченица!

Из „Помежду”, 2007