Аз съм кръвта –
преживяват екстаз, щом ме видят съсирена.
Явно това е и повод за разни сражения,
явно си мислят, че в мен е втечнена Елена.
Мислят, че в мен елинизмът е още всесилен –
както зеленият ствол е всесилен в дърветата.
Вярно, приличам на клони в горяща къпина,
сходна съм даже с дактилния ритъм на римите
(вмятам във скоби: невинно живея в поетите),
земните хора обаче ме чувстват бездушно.
Снощи например за кратко се плиснах в тревите –
исках да видя всеблагия танц на звездите,
но ми се стори, че вълци вкуса ми надушват,
даже почувствах, че хора ме хващат за дрехата.
Хукнах в нощта като оня младеж в Гетсимания,
свлече се плащът ми, в нечии лапи остана,
гола почуках в сърцето си – там ме приеха...

Ето защо обожавам сумрака на вените,
стройния ствол топлина, с който влизам във мозъка,
въпреки че се разпадам там на откровения –
ставам на мисъл за грозде от някакво лозе,
мисъл за вино, дори за грехопадение.
Черепът става на чаша, налята с абстрактност.
Може би в думата вино се случвам обратно –
почвам да мисля как мислите мислят за мене.
Точно тогава и древната чаша на черепа
бавно склонява надолу към мене ръбеца си.
Точно тогава ми хрумва, че пипам Твореца
или че викам ха-ха през небесните сфери...

Из „Помежду”, 2007