Кратерът страшно прилича на зейнал прерязан гръклян.
Дълго
единствен аз
виждах над него главата на Бога.
Снощи внезапно ми хрумна за Бога причастие
самозаклан –
всъщност разбрах,
че е време да върна плътта си на земния логос.
Първо повиках да дойде при мен престарелия роб;
казах му: „Верен добряко, умий за последно краката ми!”
В робския поглед видях да възниква безсмислен въртоп.
„Как си представяш – попитах – живота,
по-точно вратата му?”
Робът тогава изрече въртопа от своя гледец:
„Ей, паметта за лице на жена не отваря ли дните ми
заедно със красотата на кратките мисли в очите й;
ей, не покриват ли с кърпа лицето на всеки мъртвец –
моето нека покрият с разстланото женско лице...”
„Робе – извиках, – със много земя си задръстил кръвта си,
с много вода и със въздух,
но огънят липсва в плътта ти!”
Млъкнах – видях във въртопа жестокото робско сърце...

Вън боговете протягаха в мрака съзвездни тела.
Бързо напуснах града по посока гръкляна на Етна –
исках до пладне да вляза в закланата Божа глава...
Само да стигна върха и във кратера да се метна!

Из „Помежду”, 2007