Високи облаци обмислят образи над планините на България.
И струнни проходи през тях копае светлината. И се стича.
На есен погледът подпира отмалялото пространство с много багри,
макар че Горната земя обича да се спуска като арфа орфеична.
А може би самият аз подпирам космоса с гръбначния си мозък
и някой си просвирва нервите му – ту мажорно, ту минорно.
Макар че звуците от Горната земя са съчетани своеволно,
на есен склонен съм да вкуся гроздето от всяко лозе.
Подбудата е в облаците – носят и отдалечават вещества, които
едва през следващото лято ще са вече мои мисли,
а днес (през тази есен) за разсъдъка са още смътно скрити,
макар че властите и силите на Горната земя в момента ги избистрят.

На есен пръстите на времето (и левите, и десните) са сплетени –
плодът на сферата, би казал Питагор, във корена еднолинеен пада.
Това е теорема за меланхоличния разсъдък, който страда –
ужасно е, когато липсва междина между понятията и предметите...

Из „Помежду”, 2007